Спортен клуб за хора с увреждания Варна 2010: История

Спомени на Желю Желев за развитието на спорта всред хората с увреждания във Варна

„Случайно” пътуване до София през септември 1982 г. беше ключов момент в живота ми. Това беше старт към спорта от нова гледна точка. Винаги съм бил спортна натура и цял живот са ме интересували спортни изяви и победи, особено футболни. „Случайното” пътуване в комбинация с душевния ми стремеж към спорта ме отведоха до стадион „Васил Левски”.

Защо не отидох да разгледам зоологическата градина, а предпочетох да видя стадиона? Ами това ми е в кръвта! Едното условие да се случат всички по-нататък описани събития винаги е било налице. Но второто условие, което си беше чиста работа на Съдбата, дойде при отиването ми на стадиона. Там видях изложена обява за предстоящото (на следващия ден!) първо републиканско първенство по лека атлетика, щанги и плуване за инвалиди. Сякаш само това съм чакал, но неосъзнато – видях възможност и аз да бъда състезател! Трябваше просто да направя така, че да взема участие в това първенство. Спортът в мен закипя. Имах твърдото убеждение, че няма как да не се състезавам. Купих си кецове и анцуг и на другия ден отново отидох на стадиона. Записах се за участие в състезанието по лека атлетика. Не бях тренирал. Не бях и помислял, че това може да се реализира във Варна. Но това в оня момент нямаше значение.

Аз бях на стадиона и попаднах в спортната атмосфера, потопих се в събитията. За първи път се срещнах с братя по съдба, но събрали се с цел да изживеят спортната надпревара. Това за хората с нарушено физическо здраве е много по-силно и важно преживяване, отколкото при здравите.

На стадиона имаше може би над 50 човека от цялата страна – от Пловдов, Сливен, Ямбол, Стара Загора... От Варна бяхме трима души, попаднали тук заради случайността – Айтен със съпруга си и аз. Във Варна не знаехме нищо за тази проява.

Въпреки че за първи път участвах в такова състезание, взех три първи места – в дисциплините диск, гюлле и копие. Няма начин спортния ми дух да не е изиграл основната роля за победата ми.

Тук, в този ден ме завладя идеята да се опитам да направя така, че като се върна във Варна, това преживяване да се повтаря за мен и други като мен. Това да работя за възможността болни хора да се почувстват по-пълноценни като спортуват, стана основна движеща сила за мен.

След състезанието започнах да обмислям създаването на варненски отбор от спортно запалени хора, с които да вземаме участие в републикански първенства (а защо не и в международни?). Първото нещо, което трябваше да се направи, беше да се издирят желаещи. Затова се обърнах към „Социални грижи” и личен състав на ТПК „Родина” – кооперация за инвалиди.

Оказа се, че въпреки съдействието на началничката на „Социални грижи” Иванка Димова и нейната служителка Магдалена Савова и отзивчивостта на хората от личен състав на ТПК „Родина” задачата е непосилна за сам човек. Ходех на работа и останалото свободното не стигаше. А трябваше да се открият хората, да се разговаря с тях, да им се разкаже за възможности, за които не бяха чували, да бъдат запалени и приобщени към новата идея, да бъдат организирани в отбор. Затова потърсих съмишленик в лицето на Радко Радев, също силно спортна натура и с близка до моята съдба, с когото имаме много старо познанство – още от детските години.

От 83-та година двамата започнахме да събираме хора. Първите приобщени към новия варненски отбор бяха Добрин Тасков и съпругата му Галя, Георги Колев, Виолета Драганова, Мима Николова, Минко, Милен, Диан, Ганчо Ганев.

Две-три седмици преди следващото републиканско първенство започнахме подготовка. Немерихме уреди (на заем от дрижестви „Спартак”), събрахме хората, обяснихме им ка протичат такива състезания и какво представлява организирания отбор. Те вече се почувстваха единици от едно цяло, което трябваше да представи Варна на първенството. За това, разбира се, помогна и спортната екипировка. Спортният отговорник на ТПК „Родина” ни даде на заем спортните облекла.

И така нашият отбор се появи в София в спортния комплекс Дианабад, за да участва във второ републиканско първенство по лека атлетика, тенис на маса, щанги и плуване. Хората тръгнаха на това приключение с много повдигнат дух – все пак това беше първото им участие в спортно състезание, а те бяха с увреждания!

Всички бяхме добре запознати и подготвени за четирите дисциплини – всеки според възможностите си. Всички бяхме облечени в еднакви спортни екипи. Всички искахме да победим. Ние бяхме ОТБОР!

Преди състезанието хората бяха разделени по групи според степента на заболяване. Отборът участва в дисциплините, като даде всичко от себе си, за да получи победата. Много медали и купи донесохме във Варна и това беше силно удовлетворение от направените усилия, както и мотивация и стинул за подобряване на постиженията на следващото първенство. Вече имаше цел! Сега бяхме екип, показахме, че можем да бъдем отбор и да се борим всеки път заедно за победата на Варна.

От тук нататък отборът ни ходеше всяка година на лагер-сборове за тренировки. Имаше някои, които написнаха, а други дойдоха. Но винаги разполагахме с 10-15 човека. През тези години България все още не участваше в европейски, световни и олимпийски първенства, а се организираха състезания за страните от бившия социалистически лагер от Интерспорт Инвалид. За първи път през 1985 г. Се образува национален отбор, който отиде на състезания по лека атлетика в Унгария край езерото Балатон. Бях включен в отбора, но не заминах поради заболяване. До 1992 г. активно участвах във всички републикански първенства и в подготовката на варненци за тях.

Следващото международно състезание след Унгария беше в Полша през 1987 г. по лека атлетика. Представянето ни беше добро, донесохме купи. През 1988 г. имаше състезание също по лека атлетика в Чехия. Там се разболях и не ми разрешиха да учсатвам във всички дисциплини. Позволиха ми да участвам само с копие извън класацията. Резултатът ми беше най-добрия с убедителна преднина.

И когато тече награждаването след международно състезание най-силното преживяване е да чуеш, че най-добрите постижения са на българи. Това е смисълът на усилията и преодоляването на трудностите – двойно по-големи за хора като нас.

През 1986-87 г. с Радко решихме да сформираме баскетболен отбор. С големи перипетии успяхме да осигурим колички. Накрая отидохме при д-р Игнатов, тогава председател на БЧК и му разказахме за смелата си идея. Той подари 8 колички на бъдещия баскетболен отбор. После помолихме друвество Спартак да ползваме негова зала. И това ни беше разрешено. Два пъти седмично се събирахме да тренираме. Подготвяхме се за състезания, правехме си и двустранни срещи с параплегиците на Петко Стефанов, както и с отбори на Стара Загора. Поканихме баскетболен отбор от Гжежов – Полша, после ходихме два пъти в Полша на турнири.

Имахме национален отбор по баскетбол на колички, който изигра една среща с ГДР в София. В този отбор повечето членове бяха варненци.

Моите спомени са до тук, защото след 1992 г. се регистрира спортен клуб за хора с увреждания „Херкулес” с председател Гани Василев. Аз поех път на реализация в собствен бизнес, което се наложи от политическите промени в страната. Така за известно време се отдалечих от спорта всред хората с увреждания. Но от сега нататък ще трупам нови спомени!